Прочетен: 2594 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 24.03.2008 04:28
(Това за хората, които преценяват че нещо може да бъде изложено на всепрочит по тяхно усмотрение. )
Ей го и споменът:
Предполагам всяка жена в даден момент си е задавала въпросът дали има някакви обратни наклонности. Освен това ми се струва, че поне веднъж в годината си задава този въпрос, а на всичкото отгоре има и моменти в които си отговаря положително. Сега това дали и колко й харесва, е една съвсем различна тема и аз не смятам да се спирам на нея обстойно, но с явната умисъл започвам този си разказ по този начин. Едно - защото въпросът “Аз обратна ли съм?” ми се стовари в момент, когато най-малко го очаквах и друго, че именно тази тематика ме спираше дълго време да изложа мислите си малко по-обзорно.
Сега много моля да не вземате твърдото решение, че съм обратна или някаква неориентирана сексуално личност. Не е така. Аз съм твърдо хетеросексуална, която даже не харесва разни сладникави черти у мъжете. Примерно Бен Афлек ми сладнее доста, а като мъжко присъствие много харесвам Шон Конъри, особено в онази шотландска поличка; също Джак Никълсън – той е направо цинично предизвикателен, а във “Вещиците от Истуик” е направо като тестостеронова бомба. Като написах тестостерон и се сетих за Брат Пит; няма какво да се правя – той е абсолютният излъчвател за момента на тестостеронови вълни от всякаква дължина, чак ми идва да сложа леген под екрана. Помните ли “Боен Клуб”? Там течеше на водопади от въпросния хормон. Но Брат Пит е продукт, наясно съм, точно както е Кока Кола. Този човек знае всеки момент как изглежда и ужасно злоупотребява с това. Представете си как той си дава сметка за излъчването си във всяка една секунда, при това той е мъж?! Сам по себе си този факт, се опасявам, че само женската половина от четящите ме тук обекти, биха оценили като сериозен аргумент. И пак чисто по женски искам да декларирам, че той е само като показателен пример, без никаквите намерения да го “скъсам ако ми падне”. То че няма да ми падне е ясно, но пък чисто колекционерски бих погледнала на него, като пеперуда за хербариите ми. В този смисъл и бих се сещала за него - само ако е наложително да се изфукам някъде.
Обаче отплеснах пак много, за което отсега се извинявам, но се и надявам да простите забежките на идеите ми, ако ви обясня отсега, че в личен план аз не мога да структурирам поточно мисълта си. Това може би е белег за искреност, но оставям нещата на вашата преценка.
Този разказ е за Звездица от Белоградчик. Това беше поредната ми съквартирантка, за която се заканих в “Лични спомени том 3”, че ще разкажа.
Звездица беше моят внимателно направен избор, след две години обстоен анализ на потенциалните ми бъдещи съквартирантки. Него време вече бях много близка дружка с домакинката на блока, в който живеехме с Албена, и благодарение на змийския си инстинкт успях да спечеля управителката на въпросната сграда. Бях решила, че искам да я почерпя по повод родителката на Кременчето, беше ми направила впечатление като много дипломатична и премерена жена. Човек с присъствие и подход. Но пусто не знаех как. Не съм от онези хора, които могат спокойно да подкупят някой или да го приласкаят с някакви лицемерни и типично мазни похвати. Т.е. не ми харесват тези средства за постигане на крайни цели и бих прибегнала до тях само ако е наистина жизненоважно. Тази ми "спартанска" черта е била и стимул за изобретателността ми и в дадени моменти съм имала наистина добри попадения, като изчанчена система за подход към точно определено лице. Важното е да е забавно за всички – това е мотото. Рутината смятам, че ме затваря в тясно помещение с малко въздух и светлина. Затова един ден реших да вляза просто при домакинката и да видя изобщо как се разговаря с нея. Влязох, а тя нещо четеше, стори ми се, че не е особено жизнерадостна. И като ме погледна с въпросителен поглед успях да се овладея и да бръкна в джоба си, извадя двата лева оттам и да и кажа, че идвам да си дам парите, които не са ми стигнали миналия път за наема. Нямаше такова нещо, но дори не се замислих, че ще тя ще се досети. Домакинката направо светна от щастие. Чух как ако всички студенти били като мен, как злоупотребявали с разбирането й, че нямат пари, че винаги я придумват да ги почака; как вечно не и излизали парите в касата, от такъв недостиг на два или един лев, не било много, но студентите са много наистина и като краен резултат си давала повече от половината заплата, за да покрива незнайни наеми. В крайна сметка тя от тогава ме запомни и то с добро. После няколко пъти ходех в канцеларията й, като правех кафе в стаята си и отивах уж да почина малко при нея. Полека разбрах за семейството й, децата й, приятелите й, цялата й вселена. Тя наистина беше много приятна и мила жена и един ден просто й казах, че искам да се преместя от тази стая. Решението ми назря за друга съквартирантка, когато вече трябваше и да работя и да уча едновременно. Нямаше как да остана в тази стая с тези вечни купони. Просто физически не издържах.
Линка – домакинката, изрази повече от одобрение да ми помогне в избора на друга стая и съквартирантка. Прегледах картоните на всички потенциални съквартирантки, дори тя ми позволи да надзърнем заедно в някои стаи, за да видя сама за какъв човек говорим в тази стая. Така стаята на Звездичка ми грабна окото. Беше проветрено, беше чисто, беше подредено, лъсната тоалетна чиния, мивка, огледало, изобщо не беше нещо помпозно, просто беше чисто, а тя живееше сама. Така без да знае Звездица за предварителните квалификации, аз бях й представена като новата съквартирантка.
Самата Звездица изглеждаше по моето мнение много невзрачно, направо ми е трудно да я опиша чак. Къдрава кестенява коса, подстригана като на паничка, кафяви очи, леко матова кожа с малко белези по нея, плътни устни, средна на ръст, средна на килограми, изобщо много стандартна. Още след запознанството ни се разбрахме кога коя е заета и че все пак трябва и да се чисти умерено. Ние буквално не се виждахме с нея, а то нямаше и кога. Аз бях заета по 16 часа в денонощието всеки ден, даже и почивните дни.
Тук е може би момента да спомена нещо, с което се гордея изключително много. Цялото ми образование, през цялото време, е платено с личните ми средства. Отказах на родителите си да ме издържат, както и да плащат каквито и да било мои разходи изобщо. Преди да започна академичното си образование, бях подготвена също. Известно време с една приятелка се възползвахме от ембаргото в Сърбия и понаправихме добри пачки. Тогава бях ученичка още, но възпитавана и отрасла в еврейските квартали из северна Африка. Но това са все други истории. Общо взето имах пари за първите две години от студентството ми, но те свършиха и трябваше да работя. Лесно си намерих работа, съвсем случайно и инцидентно. В едно бистро на ъгъла на ул. Вишнева и бул. Хр. Смирненски в Лозенец. Бистрото се казваше тогава “Вишнева” и го държаха двама бивши ВИФ-аджии (НСА) – Петромир и Петрослав, съответно гребец и джудист. Те двамата си имаха друг бизнес и това заведение им беше така някак за обща употреба и се отнасяха към заведението хем с любов, хем между другото. Започнах в това заведение като сервитьорка, а след три месеца станах и помощник управител. Това заведение имаше прекрасна клиентела, просто сякаш избирани с конкурс бяха всичките. Освен, че бяха всички заможни хора, то имаше много дипломати, хора на изкуството, дори мутрите бяха някак възвишени мутри, ако мога така да кажа. Сиреч мутрите бяха възпитани, кротки, дори мили и любезни. Наистина, консумираха странни комбинации от храни и напитки, примерно шкеме чорба с много чесън и 21 годишно ирландско. Случваше ми се да ги попитам дали искат бузичка с поръчката, а те се смееха даже. Там спокойно можех да ползвам всичките си говорими езици. Запознах се с изключителни хора, между тях покойният Кирил Варийски и един прекрасен човек, чието име няма да спомена. Последният беше моят ментор на тема вино. Той имаше прекрасни познания за всички видове вина, знаеше кой сорт вино с каква легенда е свързана, с какво сирене, грозде, морски деликатеси, гъши дроб и т.н. подхожда. Освен това приличаше на Шон Конъри! Сами разбирате, че всичките тези качества бяха достатъчни, за да го гледам и слушам с особен възторг. Там намерих и много приятели, които и до ден днешен са ми близки. Японската група в София тогава беше много единна. Треньорът на националният ни отбор по джудо – Кеничи Шошида, зам. Ректорът на УНСС – Mr. Хиро, непрекъснато бяха с различни компании от японски произход. С Кеничи станахме близки приятели, след като една вечер изпиха с мистър Хиро по 10 големи ракии, с идеалната цел да се опитат да ги дегустират всичките. Поръчваха ги написани, че на японец трудно се разбира английския, особено ако е след втората ракия.
Имам ужасно много спомени от “Вишнева” и приятели също.
Но и много работа имах. Причината беше прекият ми началник Калин. Калин беше мил и ужасно неформален по свой си начин, но и строго мързелив и някак безхаберен. Той избираше коя смяна да е, а съответно по-гадните оставяше за мен. Вечно се случваше да затварям сама заведението, а после да го отварям след няколко часа аз пак. Той трябваше да се наспива, след продължителния си запой със странните му компании. Последните ми бяха сериозен трън в гащите, защото бяха не само вечното присъствие, ами и нямаха никаква идея, че това заведение все пак предпочита финикийски знаци като разплащателно средство. Все сметките им оправяше Калин някак, как – нямам особена идея, но не беше свързано с покриване на липсата във финикийската тематика. Това нямаше значение за мен известно време, докато не ми заявиха, че съм материално отговорна наравно с Калин. Аз изкарвах хубави пари там, просто защото работех всичко, без значение каква позиция имам. Заявявах стока, разправях се с доставчици, следях бара и кухнята, сервирах, готвех, дори миех тоалетните и това никак не ми пречеше. Пиша го защото съм забелязала как българите сме малко особени ако случайно станем някакви управители. Някак вече не може сякаш да извършваме дейност свързана с тоалетни. Но както споменах по-горе, аз нямам такива скрупули, мене са възпитавали евреи и араби, от което не се гордея особено, но пък имаше какво да науча.
Та парите, които изкарвах във “Вишнева” бяха много добри за този момент. Хората, които идваха там, ме познаваха лично повечето, освен това идваха съвсем умишлено в мои смени, защото говорех езика им. Някои идваха заради отношението ми, вечният ми хумор и любовта към хората. Винаги съм обичала хората и това ми личи. (Тън-тън минути за реклама...)
Така, че колкото повече се товарех аз, толкова повече Калин го удари на уволнение и съвсем през просто. Опитах да говоря с него относно навиците му да идва с компаниите си нощем, когато е затворено заведението, но той ме уверяваше, че всичко е наред и понякога даже плащаше някоя друга бутилка скъп алкохол, който са изпили. Неприятно беше не само това, че бях с него материално ангажирана, колкото и абсолютно непрофесионалното му отношение, да зарязва бистрото в свински вид. След като го е почистила моята смяна, сутрин наместо да си изпием кафето в добро настроение, се налагаше пак да му чистим свинщините. Сами разбирате, че неговата смяна не беше и особено постоянна, но и той се изживяваше като някакъв обучител. Моята пък беше желязна. Всички до един бяха пушки и много хубави хора. Когато се работеше, се работеше здравата с усмивка и то по естествен път, никога не се наложи някой да е ощетен, някой да се усети изоставен и отделен от другите. Бяхме като едно семейство от началото до края; никой не напусна.
Но Калин, той се унесе просто. Върхът на всичките ми очаквания биде преминат, когато започнаха да ходят със Звездичка. Станаха гаджета. Това добре и не ме интересува, ще кажете вие. Така е, до моментът в който не започнаха да се мъкнат в стаята, която беше обща със Звездица.
Никога няма да забравя първата вечер, когато това стана. Само да спомена е важно, че аз и него вечер разбрах, че те са гаджета и то след обстоятелствата, които сега ще ви изложа. Аз се бях прибрала от работа, побързала да си взема душ и легна, а лягайки си, заспивах от раз.
Леглата ни с нея бяха поставени на обратно “Г”, като табла делеше възглавниците ни. Та по едно време се събудих от странното усещане, че ми е лошо, нещо ме люлее хоризонтално, имах чувството, че ме хваща морска болест. И в този момент чух звуците, ясни и без никакво колебание ги определих като сексуални звуци на мъж и Звездица. Не посмях да мръдна, лежах там, а те ме клатеха, буквално на две педи от главата ми.
Усещането е отвратително, не защото нещо ми се прииска и на мен, а защото бях наистина уморена и исках да спя, вместо това не смеех да мръдна, за да не издам че съм будна. Някак ми беше много некомфортно да им стресна физическата консумация. Не е възпитано някак... т.е. не знам дали има някакъв етикет по темата, не ми се наложи да го проуча, въпреки че си казах, че трябва да проверя идеята. Та някак изтърпях в едно положение, без да гъкна докато не изгря слънцето и не се укротиха. По някое време наистина заспах, от схващане ще да е било, съчетано с умора сериозна. На сутринта, обаче шокът ми беше пълен, когато видях в леглото на Звездичка да спи кротко Калин.
Дано си представяте изумлението ми и несвързаните въпроси, които фучаха през главата ми. Наместо да се приготвя като хората, аз побързах да се изнижа, за да не ми се налага да се разминавам с прекия ми шеф по гащи из скромната ни обител.
Това моето достойнство не можеше да си позволи. Някои биха решили сега, че се правя на интересна и какво толкова. Уверявам ви, че това не е така. Аз наистина обичам хората, но не чак да ме клатят цяла нощ по такъв начин, че и после да ми се развяват из стаята, при това да са ми шефове. Където работя, аз... не си вадя разни неща, дори не понасям да си ги вадят пред мен, независимо по какъв повод, освен ако този, който си ги вади, не е пациент. Обичам някак да има логическа издържаност в отношенията, да разчитам, че у дома ми няма да се сблъскам неочаквано с шефа си по гащи, докато излизам от банята.
Отидох си на работа уставно, обаче, нито го попитах, когато свършваше смяната ми. Изобщо не можах да се окопитя от сполетялата ме изненада. Реших, че нещата ще си се развият без моето участие и е най-добре да не се меся по никакъв повод. Но въпросното развитие взе да се случва много закономерно.
Всяка нощ започнаха да се клатят над главата ми. Аз предпазливо си слагах тампони за уши, но клатенето нямаше как да неутрализирам. Преместих леглото си, но пък нямаше къде много да го местя, а пода беше от линолеум и само една вечер успях да спя неразклатена. На следващата нощ леглото на Звездица се приплъзна към моето... разбирате - от характерните движения в северна посока и аз пак се оказах приклещена от стената и нейното клатещо се легло.
Ако вие си мислите, че може да се свикне с подобно клатене, искам да ви уверя, че не е никак лесно. Аз опитах, честно, внушавах си какви не идеи, само и само да заспя, но пусто не можех да излъжа сетивата си трайно.
(стига за днес)Какво да се прави: животът е шарен и не винаги куртоазен:)
Поздрави, iram!
27.03.2008 13:40
на тоя, явно, си му разказала играта! ;)
