Весели коледни празници на всички вас, четящи ирационалните ми мисли и моля ви приемете искрените ми пожелания за обещаваща положителни емоции нова 2009 година.
Горното не е просто поредната честитка, а по-скоро покана да направите и изживеете това, което не си позволявате сами, защото собствената ни планета се кани да не ни остави много време за туткане.
Над главите ни няма нищо сигурно. В една или друга степен ние непрекъснато сме свидетели на сблъскващи се светове. Всеки миг в някоя точка на планетата метеор прорязва небето. Средно веднъж на три месеца сграда в света бива уцелена, а веднъж на 1 000 години идва и голям шумен натрапник.
Да предположим обаче, че имаме късмет и успеем да се измъкнем от следващите пет астероида с размерите на онзи от перма, всеки от които би заставил живота на планетата да се бори за оцеляването си и би отмил всичко познато като прах в автомивка. Дори ако Земята не се подчини на всички закони на вероятността и успее да се измъкне невредима от следващите големи метеорити, или пък успеем да построим някаква противометеоритна защитна система, каквато от време на време се обсъжда, но така и не се финансира, светът ни ще стане повече или по-малко непокътнат още максимум 1.1 милиарда години.
Това не е измислена граница, защото Слънцето непрекъснато става все по-ярко и по-ярко. Изчислено е, че след около един милиард години то ще стане с около 10 процента по-горещо. Може и да звучи като нещо, което бихме преживели без особени проблеми – например ще се преместим от Сандански във Видин. За съжаление това на пръв поглед скромно увеличаване ще бъде повече от достатъчно да изпари океаните и да създаде дебел облачен слой, който да задържа топлината – неконтролируем парников ефект. Равновесието ще настъпи едва когато термометрите по цялата Земя спрат на около 370°С. Цвъртящи градове. Последна завеса. Мрак.
Знаем, че животът е възникнал преди около 3,9 милиарда години и би било хубаво, ако бяхме попаднали някъде в средната му възраст и пред нас оставаха още 4 милиарда години. Но не е така – изтекли са над 80% от отреденото ни на тази планета време. Ние (земният живот във всичките му форми) сме като шестдесетгодишни, истински галактически старци.
Ако човечеството оцелее до този последен срок, когато всичко би трябвало да измре, дали ще проявява типичната за пенсионерите жизнерадост, когато са видели всичко и са готови да продължат нататък? Или ще намерим начин да съберем земните си партакеши и да се изнесем на най-близката обитаема планета, което днес е стандарт в научната фантастика? Когато излизаме от детството, ние завинаги оставаме изгнаници, но ако най-сетне се установим някъде, можем напълно да се приспособим – включително и генетично – към новия свят и именно той ще ни се струва истински дом, а Земята ще бъде само далечен спомен, за мястото откъдето сме тръгнали. Но защо изобщо умуваме върху подобна версия? Само след няколкостотин хиляди години самият език ще бъде коренно различен; нашият начин на мислене, нашите тежащи килограм и триста мозъци и сложните вериги, по които преминават нервните импулси, непрекъснато ще се променят. Нито един от зададените днес въпроси няма да породи отговор, разбираем след няколко милиона години – много преди да настъпят катаклизмите, които ще сложат край на договора ни тук. (Спрете ме ако сте чували следния виц: Студент нервно пита професора си по астрономия: ”След колко време животът на Земята щял да бъде унищожен?” – “След един милиард години.” “Ох, слава Богу! Стори ми се, че казахте един милион!”)
На вселенско ниво, въпросът изобщо не стига до там. Въпреки, че сме свикнали да вменяваме личната си драма фундаментално на цялото мироздание.
Един от най-горещите космологични въпроси не е свързан с безпокойството относно смъртта на Земята след някакви си милиард и сто милиона години, а с разширяването на вселената.
Ако съществува епична драма, която е по-скоро концептуална, отколкото практическа, то тя е пред вас – отвлечен въпрос, който за нас самите е толкова ирелевантен, колкото дискусията в стадо делфини дали фонтаните пред НДК трябва да се пускат във вторник или в четвъртък.
Колко бързо космосът се разбягва във всички посоки?
Отговорът изисква използването на единици за обем от рода на кубически светлинни години – звучи наистина зашеметяващо. На един куршум биха му трябвали 380 000 години, за да прелети от единия до другия край на подобен обем, а пространството в тези очертания е невъобразимо. Но ако все пак се справите, че и да го умножите по един трилион, ще успеете да оцените разширяването на вселената – при сегашната си скорост космосът се разширява с 40 трилиона кубически светлинни години в секунда.
Дали това ще продължи завинаги?
Може би е чисто човешка ексцентричност да се тормозим с въпроси, които по никакъв начин не могат да повлияят нито на нас, нито на потомците ни. И все пак на тази тема са положени и продължават да се полагат множество усилия, макар че са необходими поне 5 милиарда години (а по-вероятно 10 или 15), преди да има каквото и да било значение дали вселената ще спре да се разширява или ще продължи в същия дух.
Вие какво предпочитате – свиваща се вселена, в която всичко съществуващо се смачква, докато стане колкото орех? Или нейната алтернатива – огромен, вечно разширяващ се космос, изпълнен с празнота и безкраен студ?
А на фона на тези вълнения, Земята обещава да ни изпържи, напук на заобикалящата ни действителност. Ако преди това успеем да избегнем големите шумни метеоритни натрапници.
Благодаря за вниманието.
Нравствен казус: наистина, има ли порядъ...
Завръщане и едно наистина ново начало!
Успешна и щастлива Нова година!
Но пък и него можем да приемем като оптимистична коледна камбанка: take your time never having whatsoever remorse:)))))
ЧНГ и много, много щастие във всичките му морфологични, изометрични и физиофантасмогирични измерения... ти пожелавам, Ани!
ххх
