Няколко пъти понечвам да представя размишленията си в по-приличен и сбит вид и винаги досега удрям на камък. Причините за този ми неуспех са освен стандартните като мързел, липса на време и желание, то и най-вече личната ми вражда с проклетите уводи. Някъде бях писала за този момент, но и не помня вече къде.
    Правилно било, стилно и издържано някак се получавало ако по някакъв начин въвеждаш предварителна представа у читателя. Не вървяло някак да си наясно, че лицето Х чете ирационалните ти мании и да го потапяш моменталически. Отношение някакво си трябвало, подход, тъй да изразиш, че не ти е все едно дали си го удавил или си го удавил с чувство. Точно както серийните убийци, за които самото убийство не е достатъчно, за да им напълни хипоталамуса. Детайлите са често същинските белези за творчество, а грандиозната идея ... тя рядко пъти ми се струва дълго време грандиозна.
Затова и моментът с уводите е така мъчителен, разсейващ сякаш. Представям си го като украса на торта със съмнителен произход и вкусови качества. Но пък от друга страна живеем в ерата на визията, бързо сме склонни да отсечем, че нещо не става защото не е в опаковка, която примамливо ни шепне "Отвори ме".
И ето как се отплесвам по уводи. Чак ми е чудно как може някой толкова много да си е събрал акъла, че да се придържа стриктно към общата идея.
Стига за увод. То стига и за пост, но чак за първи пост ми идва леко въздухарски.
    От дума на дума в моя свят, се случи така, че да си изграждам свои теории. Някои от които с години проверявам и измъчвам приятелите си с въпроси, които често пъти звучат скандално. Предполагам че голямото ми любопитство към света ме тласка или егото ми, което иска да се нахрани с поредната си временна лема.
Не знам вие как сте, но аз от ранно детство често изпитвам остра нужда от логично обяснение на нещата изобщо. Когато бях на 5 годишна възраст живо ме занимаваше въпросът какво има човек в корема си. Бяха ми прочели приказка за един прозрачен град с едни прозрачни хора. Завиждах им, искрено им завиждах на тези въображаеми жители. В детският ми ум тогава още се е загнездило  усещане за целенасочената световна несправедливост. Вероятно още тогава съм отказвала да приема идеята, че може някой да е по-еволюирал от мен самата, при това без никакви лични постижения, а просто природен незаслужен подарък. И докато онези прозрачни хора можеха да виждат какво има в коремите на околните и своите собствени, то аз бях принудена да задавам основополагащите за моята фантазия въпроси. И боя за малко да изям, когато попитах един чичко на плажа какво толкова има в корема си, че е така огромен.
    Та така полека, полека свикнах да разпитвам и да си изграждам мои теории. Често нелепи и неадекватни, но базирани на доста часове прекарани в разпитване, а после целенасочено зверене в тавана. Една от кратките ми теории по този абзац е, че винаги можеш поне да се посмееш на идеите на не просто глупав човек, а на глупав човек, който го е мислил.
    Този блог е и за хората, които разпитвам. Те самите често пъти искат да прочетат крайните ми изводи от анкетата и дори да допълнят нещо, което според тях е важно за самият казус.
Ами това е. Остава да видя дали ще излезе нещо изобщо.
Благодаря за вниманието.

Добре дошла !..

Радвам се, че открих блога ви. Ще наминавам да чета. Трябва време, за да се смели информацията.
Обичам смислените въпроси и отговори. Продължавайте. :)