Не може да познаваш Албена и да не се смееш на почти всяка нейна реплика. Няма как просто. Искреността и е неповторима, както и всичките и реакции, които колкото и да си добър в психоанализата, няма как да предвидиш, тъй като разсъждаваш от някаква рационална гледна точка, без да си даваш сметка как рационалното за нея е твърде разтегливо понятие. А това, което най-много ме впечатляваше в нея, беше желанието й целият свят да е едно мило място, което няма как да съдържа индивиди, които биха навредили някому, освен без да искат разбира се. Нито беше дребнава, нито материалистична, нито умееше да хитрее. Дори напротив – наивна и първична. Всичкото, което си мисли го пише на лицето и сякаш е примигващ банер. Дори не мога да кажа от какво се дразнеше. Сякаш нищо не можеше да я изкара от нормалното и настроение. Аз, за сметка на това бях зла. Давам си сметка, че съм някакъв неосъществен генерал в душата си, който използва всеки дребен повод, за да тормози хората за щяло и нещяло. Избухвах често, дори в началото избухвах всяка седмица, като това ми избухване беше следствие на няколко предишни овладени аха-аха-избухвания. И то сутрин рано я тормозех.

            Защо пиша това ли? Защото е истина, а и защото има връзка с развоя на събитията след пристигането на Кремена. Искам просто хубаво да си представите някои неща, да откриете седемте разлики, както се казва.

            Та аз тормозех Албена. Това мило, неформално същество, беше в състояние да ме вбеси именно с твърде разкрепостената, според тогавашните ми разбирания, нейна неформалност. Тя имаше по-хубавото легло. Знаех го и аз, т.е. чисто като разположение в стаята, беше опряно на вътрешната стена, а останалите две, бяха симетрично разположени от двете страни на прозореца. Обаче не леглото беше причината да съм зла, а факта, че трябваше да ставам рано, по-рано от нея, толкова рано, че по-рано не знам дали е възможно. Към 5:30 всяка сутрин ставах, за да си изпия кафето, да се събудя като хората, да се приведа във вид удобен за логаритмуване, да си събера всички брамбазлъци, които мъкнех с мен постоянно и да направя гимнастиката си, докато стигна навреме за упражненията ми по техническо чертане. Именно защото съм ужасна спиола (така ме нарече едно приятелче), вземах мерки наистина да се събудя. Всяка сутрин водех неистови борби със себе си, освен това спях със слушалки и включено радио, за да не отнасям много сериозно плувката. Та именно и по тази причина си избрах леглото, което не предполага много да се заспиваш в него. Печеше слънцето там, от неуплътнените дограми подухваше, а Цено казваше, че врабче може да влети някой ден. Изобщо съвсем умишлено се подлагах на такива сизифови мъки, а и до ден днешен имам такива наклонности за някои неща. Наричам ги автовъзпитателна методика и основа за самодисциплина.

            И тъй като аз ставах първа, първа ползвах и банята, която в  началните 2-3 месеца откакто живеехме с Албена заедно, ме отвращаваше в състоянието, в което я намирах сутрин. Случвало ми се е толкова да се погнуся, че да изляза по пижама извън блока на поляната, за да мисля как да процедирам и да озаптявам криминалните си намерения. Тя ми беше обяснила, че в Динката тоалетната им е само външна, но това не беше довод, който можех да уважа в 5:30 всяка сутрин. Буквално не можеше да се влезе в банята, т.е. физически се влизаше, но после няма как да се стои там по никакъв повод, колкото и да е спешен. Пикантните подробности ще ги спестя, но само ще намекна, че и умивалника беше редовно зает, с неща, които не може просто да зарежеш там. Срамно е да ги намират други хора, гнусно е и буквално мизерно. Така се случваше някоя сутрин да не издържа, след като съм издържала стоически пет сутрини подред, премествала с пергели и подобни подръчни материали разни неща, които сутрин човек не иска да му се блещят в лицето, докато си мие зъбите. И след като избухнех я вдигах с крясъци. (Неудобно ми е да го призная, но си беше чиста истерия от моя страна. Нямах достатъчно добра самодисциплина, прави сте.) Тя ставаше, вземаше си нещата и си лягаше пак, без дума да обели, а аз продължавах обичайното си приготовление. Когато през деня се виждахме, тя се извиняваше стандартно. “Ани, извинявай, пак забравих!”, а аз казвах “Няма нищо, дано тази вечер не забравиш.” И това беше. И наистина! След няколко месеца Албена започна да помни досадните задължения вечер да оставя банята в ненатрапчив за сетивата ми вид. Случваше се пак да забрави, разбира се, но беше много по-рядко, а и аз не си изпусках нервите, самодисциплината ми проработваше добре.

            Него ден, когато Кремена се нанесе, аз чаках да видя реакцията на Албена, знаех, че ще е нещо смешно, но не очаквах, че когато тя се прибере, няма да завари Кремена изобщо, а само нейните чудеса.

Слязохме двете в стаята ни и я заварихме наистина “украсена”. Със зелен китеник на всяко легло, пердета на принцеси на мястото на нашите, килимчета и покривчици през дециметър на където се обърнеш. Плюшеният вълк се извисяваше гротески, заемащ цялото ми легло, на това на Албена имаше една купчина червени възглавници във вид на сърца, а това на Кремена беше аранжирано с някакви висящи дантелки омотани на тръбите на таблите. Масата беше обособена на две територии, едната със скупчени лампиони, полюлей, някакви стъклени купи и някакви други неща, а другата половина беше заета с мазила. Ама мазила ви казвам, дюти фрий-то пасти да яде. А в средата на стаята почитно боднат стоеше дървен цветарник с шест саксии, пускащи лиани достойни за всяка уважаваща се ботаническа градина. До леглата ни нямаше достъп от разтворени кашони, пълни с дрехи, а и столовете бяха преместени, масата също, така че да има ограничен достъп  само до едно легло – това на Албена.

            Още като видях новата наредба, си дадох сметка, че предишните ми фантазии по темата са били твърде бледи, в предишните аз допусках наличието на някакви книги, учебници поне... Тук такива нямаше, нито една. Освен едно списание "Булка", което само влошаваше нещата.
Усещането е същото, когато си мислиш, че вече си подготвен за най-лошото, а то вземе, че се изтърси и още по-лошо.

            Аз стоях в коридора онемяла, а Албена която знаеше вече, че имаме нова съквартирантка, си седна невъзмутимо на леглото, върху сресания китеник и започна да ме пита:

            Албена : Добре, как ти се стори?

            Аз: Ами... много намазана и говори на мьеко.

            Албена: Ле-ле що багаж си е донесла?!

            Аз: Ъхъ...

            Албена: Не е толкова зле. Пердетата не са лоши.

А аз си мислех вече, че ако ще ослепявам, сега е момента, точно тук и от този кич. Опитвах се да си спомня дали далтонизмът може да се получи от външни естествени дразнители. Вече бях седнала на пода, точно до цветарника и си задавах въпроси от екзистенциален характер. Давах си време да приемат сетивата ми някак обстановката, преди да съм си втълпила, че я мразя трайно, а покрай нея и всички главни действащи лица.

            В този момент чувах монолога на Албена, която вече нищо не ме питаше, а си разсъждаваше на глас.

            Албена: Ле-леее, ама ти няма къде да чертаеш тук! Нищо, има читални, а там ще можеш и да пушиш. Ама там няма маса... Ще намерим отнякъде една маса... която сигурно ще откраднат... Или пък на прозореца ще чертаеш, виждала съм и други да го правят. Няма и къде да си сготвим нещо. Трябва да сложим цветята някъде на друго място, този цветарник е много голям за нашата стая. Тя ако много държи на него, може да се наложи да махнем хладилника, но пък лятото ще ни трябва...

            И все неща от този сорт, разпокъсани някакви нейни мисли, описващи крайната идея как ние трябва да свикнем с Кремена в този й вид и антураж. Признавам си, че тогава започнах да се ядосвам и да си мисля, че Албена просто е съгласна на всичко, стига другите да са щастливи. Бях и на път да й  дръпна една тирада, но тогава влезе Кремена, след като почука даже!

            Запознаха се възпитано и точно след запознанството, Кремена хвана бика за рогата с репликата:

-         Това легло е вече моето! – и посочи леглото на Албена с възглавниците във вид на сърца, в която самата Албена се чудеше как да направим заобикалящата ни реалност в любима атмосфера. – Твоето е ето това! – и с още по-категоричен жест, такъв отпращащ сякаш й показа леглото с дантелките по таблите.

Тогава се усетих, че пропуснах да обясня на Албена важната подробност, че родителката настоя за нейното легло. Забравих също да и кажа, че аз ги уведомих как е заето вече. Изобщо излезе така, сякаш те просто са си избирали сред всички легла в мое присъствие, а аз не съм се обадила даже.

Затова пък сега се обадих и казах на Кремена, че това легло е на Албена, но беше вече късно.

      Видях Албена в светлина, в която не съм предполагала, че мога да я видя някога. Тя с няколко движения изхвърли всички възглавнички, зелени китеници и украси по нейното легло и като видя, че отдолу е спално бельо, което не е нейното, някак усетих въздушен поток, който ми казваше, че сега Кремена ще яде бой.

      Не можех да не се намеся, въпреки, че исках да погледам малко бой, така седнала на земята, беше много удобно, но се намесих и я спрях. Кремена се беше поуплашила, защото докато стигна през барикадата кашони, маси, столове и цветарник, новата съквартирантка беше отнесла един ритник, при това със скок от леглото в стил Шаолин.

      Не знам дали ви се е налагало да разтървавате разярени жени и дали разбирате това колко сложна мисия е, но в случая стана лесно. Просто защото Кремена беше лигла, която отстъпи, разваляйки ми удоволствието да свиря един честен кеч и просто се съгласи да поговорим.

Седнахме на пода трите, Албена подскачаше от време на време, готова да се сбие, а аз като една хитра змия, реших да използвам момента за много неща, които нямаше как да преглътна.

Казах си честно за всичко, което не ми харесва, в така обзаведената стая, а Албена се заканваше, как идната седмица ще домъкне някакви нейни чудеса от Динката, че да види Кремена какво се казва имане. Последната дума тя я произнасяше като "Имание", отново с онзи тон. Кремена от своя страна седеше и мълчеше, а след малко стана, взе от поличката пепелника, извади си една кутия цигари и най-невъзмутимо си я запали. След като дръпна няколко пъти от цигарата, като затворник след 10 дни вегетативен живот в карцер, ние с Албена се спогледахме изненадано и последната стана да донесе и за нас по една цигара. Кремена се зае ни обясни.

    Каза че всичко, което е домъкнала не и харесва и на нея, т.е. никак не е искала да е толкова много, но майка и е настояла. Каза, че тя самата едва е чакала момента да се махне от Ямбол и изобщо не държи на тези вещи, освен на мазилата й. Обеща да събере всичко, което не ни харесва и пречи, в  кашони и да намери място за кашоните в някакъв неин познат.

      А на мен камък ми падна от сърцето и вече определено се забавлявах. Дори Кремена ми хареса. Тя между другото си е хубаво момиче. Черна коса, дълга до раменете и къдрава някак, мисля накъдрена, хубави големи очи има, стройна фигура, плътни устни, хубава усмивка с трапчинки. Изобщо приятно момиче, а освен това явно много и беше писнало от семейството й.

      Разказа ни, че си има приятел тук и даже хич не смята да живее при нас, но за пред родителите й, нямало как и няколко седмици щяла да остане, колкото да се увери, че всичко е според плановете й.

После решихме да полеем нанасянето и да отпразнуваме всичко подобаващо. Имахме намерение да споделим трапезата със старите ни познати, но поради невъзможността на обстановката около нас, просто се преместихме в съседната стая, при тях. А точно до нас, т.е. във въпросната съседна стая живееха ... не, не живееха... хммм... пребиваваха там трима колеги от ТУ. Тяхното единствено обзавеждане беше уредба и колони, освен леглата, разбира се. Но за тях друг път.

То така и стана. Още на следващия ден, нямаше и помен от зелените китеници, покривченцата, килимченцата, вълци, пердета на принцеси и т.н.

Всичко беше приведено в познатия ни вид, като нея самата виждахме в началото всеки ден, а после все по-рядко. С изненада установихме, че Кремена спи с обувки, пуши като комин, пие по руски тертип и нито видях следа от астма, нито от нежни бели дробове, нито от каквито и да е алергии.

      Аз в някакъв момент вече бях студентка в друг ВУЗ, приеха ме най-после да уча това, което исках и Технически Университет приех като школа, каквато си е, която те учи на сериозна самодисциплина. Останах да живея с Албена, обаче. Разбирахме се добре и аз до момента смятам, че тя е изключителен пич, ако не си някоя маниачка-къщовъртелница и не се впечатляваш от някои нейни странности. А Кремена трайно се изнесе при гаджето си, при това ни спести следващо виждане с нейното мило семейство.

Идилията не остана дълго в това положение, тъй като животът отново реши да ме скандализира с нова съквартирантка, която даже аз сама си избрах, а после се стигна до сериозни сексуални и криминални развръзки. Но тази история ще е друг път.

Благодаря за вниманието.